В заключение, след като изобличава неправилното отношение към ближните (Иак. 2:2–4, 6, 9), апостолът увещава читателите на неговото послание да постъпват според закона на свободата (срв. Иак. 1:25), който е законът на любовта. Този закон е едновременно лек за изпълнение и е задължителен за християнина, защото именно по него – по степента на неговото изпълнение – вярващите ще бъдат съдени на последния Христов съд (Мат. 25:1 сл.).

На този страшен съд любовта, която е благотворила, съгласно Христовия закон, носи в себе си твърда увереност (слав. „хвалится“, гр. κατακαυχᾶται) – сякаш предварително тържествува, че ще надделее над страшната и заплашваща сила на бъдещия съд, избавяйки човека от наказание и гибел.

Блажени Теофилакт отбелязва: „Ако ние сме простили на ближните техните прегрешения срещу нас и сме отделяли от своето имущество за бедните, то и Божията милост ще ни приеме, когато дойде да съди нашите дела. Напротив, тежко осъждане ще постигне онези, които не са проявили благосклонност към своите ближни… Струва ми се, че милосърдието действа подобно на онова, което прави дървесното масло за борците на арената. Намазаните с масло състезатели лесно се изплъзват от хватките на противниците си. Така и нашето милосърдие към бедните ще ни даде възможност на съда да избегнем нападките на демоните.“