Апостолът току-що (Иак. 1:27) е посочил, че истинското благочестие се изразява в милосърдната, действена любов към нещастните. Сега (Иак. 2:1) той сочи първоосновата и източника на тази добродетел, а именно правилната вяра в Господ Иисус Христос, Когото тук нарича Господ на славата.

С това той иска да покаже колко неуместно е лицеприятието, т.е. пристрастното отношение на богатите към бедните, пред лицето на Господа на славата. „Който върши нещо с пристрастие, той обезчестява самия себе си, защото показва неуважение към своя ближен и, преди всичко, неуважение към самия себе си, тъй като свойството на действията по отношение на подобния нему се пренася и върху самия действащ“ (блаж. Теофилакт).