В този стих апостолът, повтаряйки образно изразената в стих 6 мисъл за това колко пабугно е съмнението и колебанието, нарича човека, обхванат от този духовен недъг, „двоедушен“ (δίψυχος) – сякаш има две души, едната от които се стреми към Бога, а другата – към света.

Оттук идват неговата нестабилност и безредие във всички негови пътища, във всички негови нравствени дела.

„Двоедушният е човек, който е объркан, неустроен, несъвършен, раздвоен в мислите си, лицемерен… Иначе казано, апостолът нарича двоедушен този, който няма утвърдена посока, който не се стреми твърдо нито към настоящето, нито към бъдещето, а се лута насам-натам, ту се придържа към бъдещето, ту към настоящето“ (блаж. Теофилакт).

„Отхвърли своето двоедушие и не се съмнявай да молиш Господа и да получиш“ („Пастир“ на св. Ерм).