“това и сторих” – срв. Деян. 3:1 и сл. и паралелните места в 7, 8 и 9 глава от Деянията.

Подобно на казаното по-горе – „наистина, и аз си помислих“ – апостолът признава, че и той някога не е вярвал – но не че Бог възкресява мъртвите (в тази вяра винаги е стоял твърдо като строг фарисеин, срв. Деян. 26 и Деян. 23 и др.), а в това, че Той е възкресил Иисус и че Иисус е истинският Син Божий, и първоначално е действал в съответствие с това свое неверие. Това е още по-силно доказателство в полза на неговото учение, което не би могло да бъде в такъв рязък контраст с целия му предишен начин на мислене и действия, ако не се основаваше на нещо силно и убедително, за което той разказва по-нататък.

“светии”. Апостолът нарича така християните, издигайки ги по този начин в очите на съдиите и още по-сурово осъждайки себе си за участието в гоненията срещу тях.