За Иисус се казва, че „Той преуспяваше в мъдрост, и възраст, и благодат (χάριτι)“ (Лука 2:52) в смисъл, че с възрастването Си в годините Той постепенно разкрива присъщата Му премъдрост. Освен това, преуспяването на хората в премъдрост и благодат, както и изпълнението на благоволението на Отца – тоест богопознанието и спасението на човечеството – Той правеше Свое собствено преуспяване, усвоявайки напълно нашата природа.

Онези, които твърдят, че Той е преуспявал в премъдрост и благодат, сякаш ги е придобивал постепенно, всъщност казват, че съединението на двете природи не е станало от самото начало на съществуването на плътта. Те не поставят на първо място ипостасното съединение, а следвайки лекомисления Несторий, измислят външно съединение и просто вселяване, без да разбират нито какво говорят, нито какво утвърждават (1 Тим. 1:7).

Защото ако плътта на Иисус Христос от самото начало на своето битие е била истинно съединена с Бог Слово – или по-точно, ако в Него е получила битие и ипостасна тъждественост с Него – как тогава тя не би била изпълнена с всяка съвършена премъдрост и благодат? Не така, че просто да участва в благодатта, и не така, че по благодат да бъде причастна на това, което принадлежи на Словото, но поради ипостасното съединение, тъй като както човешкото, така и божественото стана принадлежност на Единния Христос.

Защото Един и Същ беше и Бог, и човек, и от Него изтичат към света благодатта, премъдростта и пълнотата на всички блага.

Изложение на православната вяра