В следващите пет стиха (17 до 21) апостолът добавя към разказа за своето обръщание също и разказа за видението в храма, което имал след като се върнал от Арабия в Йерусалим (Деян. 9:26). Нито дееписателят, нито самият Павел говолят за това явяване в другите си слова и послания. Но именно в този момент било най-подходящо той да бъде разказан. С него Павел искал да покаже, че дори след обръщането си към християнството не е прекъснал връзката си с Йерусалим, нито с храма и неговата установена от закона богослужба, уважението към която може да бъде само допълнително потвърдено от това явяване на Господа в храма по време на молитвата му там.

Беседата му с Господа, предадена със затрогващи подробности, трябва да покаже, че той не би могъл да бъде враг на народа, тъй като се опитвал да се противопостави на заповедта на Господа на напусне Йерусалим, поради ревностното си желание да проповядва Неговото име там. (Деян. 22:19-20)

Така Павел ясно и убедително оборил клеветата, че е враг на закона, на народа и на храма. В същото време убедително посочва пътя, който всички трябва да следват.

До този момент Павел не бил прекъсван, макар че тълпата вероятно се вълнувала от самата невъзможност да се противопостави на убедителните му думи. Превъзбудата избухнала с цялата си ярост, когато Павел завършил речта си със заповедта от Господа – да напусне Йерусалим и да започне да проповядва сред езичниците, заради закоравяването на юдеите. Това означавало, че Бог изоставя евреите, което в техните очи било най-голямата обида.

Тълпата отново изпаднала в ярост, искайки смъртта на Павел.