Речта на Павел пред атиняните в Ареопага представлява висок пример за апостолска мъдрост и красноречие, както и прилагане на постоянното му правило – да бъде за езичниците, като че ли е езичник, за да ги спечели за Евангелието (1 Кор. 9:19-22). С внимателни, изключително фини и сдържани изрази той заобикаля всичко, което би могло да раздразни езическата гордост на тези представители на световната мъдрост, като със забележителна изобретателност е намерил допирната точка между своето учение и тази мъдрост в олтара на „незнайния Бог“, който послужва за отправна точка за една блестяща реч, чиято духовна сила намира и достоен външен израз, отговарящ на всички изисквания за стройност на светските речи.

Постепенно, минавайки от по-простото към по-сложното, с неопровержима последователност той разгръща системата на християнското учение, проповядвайки 1) за един Бог, Създател на света и на човечеството (Деян. 17:22-26), 2) за целта и законите на човешкия живот (Деян. 17:27-29), които правят толкова естествено и учението за изкуплението и бъдещия съд (Деян. 17:30-31).

“особено набожни”. На гръцки: κατὰ πάντα ὡς δεισιδαιμονεστέρους. Δεισαίμων буквално е човек, който се страхува от демоните (както в езическата религия са наричали божествата), който боготвори всичко – дърво, камък и духове. Според контекста, тя може да означава благочестие или суеверие. Изглежда, че сякаш апостол Павел хвали атиняните, но в същото време отговаря на тяхната ирония със своя, не по-малко тънка и горчива, определяйки набожността им с дума, която изразява същността на всяка езическа религиозност – суеверие.

Тази тънка ирония се засилва още повече от „възхвалата“ на тяхното „особено“ „благочестие“ и набожност, с което те превъзхождали всички останали гърци. Тази сравняваща се набожност на атиняните е засвидетелствана от самите гръцки писатели като Исократ, Платон, Софокъл, Ксенофонт.