А той му отговори: „Да, Господи. Защото продължителността на моето страдание ме прави да копнея за здраве, и аз го желая, но човек нямам.“ Не се обезсърчавай, човече, че си нямаш човек, защото до себе си имаш Бог да стои – в известна степен човек, а в известна и Бог, защото и двете (естества) трябва да се изповядват. Защото изповядването на човешката природа, без да се признава божествеността, не носи полза, а напротив, води до проклятие. „Проклет е този, който възлага надеждата си на човек“ (Йерем. 17:5).

Ако и ние възлагаме надеждата си на Иисус като на човек, но не включваме божествеността Му в своята надежда, тогава сме наследници на проклятие. Но сега изповядваме и Бог, и човек, и двете истински: Бог истинен, роден от истинен Отец, и човек не по привидност, а наистина роден. Покланяйки Му се, ние очакваме истинското спасение.

Беседа за парализирания край къпалнята