Във всяко прошение най-първо се иска благоволението на този, към когото се обръщат с молба, и след това се излага същината на молбата. Благоволението обикновено се поисква с похвала на онзи, от когото се иска, която се и поставя в началото на прошението. В този смисъл и Господ ни е повелил в началото на молитвата да възгласим: „Отче наш!“. В Писанието има множество изрази, посредством които се изказва хвала на Бога, но не намираме предписание към Израил да се обръща с „Отче наш!“. Наистина, пророците са наричали Бога Отец на израилтяните, например: „Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене“ (Ис. 1:2); „Ако Аз Съм баща, то де е почитта към Мене?“ (Мал. 1:6). Пророците са наричали така Бога, очевидно за да разобличат израилтяните, че те не са желаели да бъдат синове Божии, понеже са вършели грехове. Сами пророците не са се осмелявали да се обръщат към Бога като към Отец, тъй като са се намирали още в положение на раби, макар да са били предназначени за синовство, както казва апостолът: „наследникът, докле е млад, с нищо не се отличава от роб“ (Гал. 4:1). Това право е дадено на новия Израил – на християните; тям е отредено да бъдат чада Божии, и те са приели духа на синоположението, поради което и възкликват: Авва, Отче!“ (Римл. 8:15).