Главата завършва с напомнянето на апостол Павел, че той винаги се моли за солуняните, та Бог да ги счете достойни за призванието към Царството на Неговата слава.

„Призвание“ – тук мисълта е насочена преди всичко към бъдещето, макар думата κλῆσις по начало и в основния си смисъл да обозначава началния акт на спасението.

„Благоволение в доброто“ – тоест радост и вътрешно удовлетворение от вършенето на добро. Добро е още самото извършване на доброто; но човек достига по-висока степен на съвършенство, когато намира радост в самото добро действие.

„Дело на вярата“ – нашата вяра не бива да остава мъртво начало; тя трябва да принася плод (срв. Иак. 2:26).