На три неща ни учи тук апостолът. Първо, ако в нас се окаже нещо добро и изправно, не бива да хвалим себе си за него, а да благодарим на Бога и, като приписваме всичко Нему, да не се възгордяваме. Второ, ако някой страда, това не е достойно за плач и сълзи, а за благодарение към Бога; затова и страдащите трябва да се радват, а не да падат духом. Трето, не бива да завиждаме на онези, които преуспяват, а да се радваме за тях и да благодарим на Бога за своите братя. Така онези, които се измъчват от доброто, което виждат у другите, всъщност безчестят Самия Бог.

Изразът „както е справедливо“ апостолът употребява, за да не се възгордяваме дори с благодарението си, сякаш вършим нещо изключително; защото и в това ние просто изпълняваме онова, което сме длъжни да вършим. Затова и нарича благодарението „справедливо“. Или пък казва това, за да внуши, че трябва да благодарим не само с думи, но и с дела, защото именно такава благодарност е истинска.

„Защото вярата ви твърде много възраства.“

Ако връхлетелият поток от изпитания заради вярата не ви е потопил, това е знак не за друго, а за това, че вярата ви е възраснала и се е издигнала още по-високо. Подобно и при древния потоп високите места не били залети веднага. Затова апостолът и казва „възраства“, за да посочи значителната висота, до която е достигнала тяхната вяра.

„И се умножава любовта на всеки един от всички вас един към другиго.“

Обърни внимание на любовта на солуняните. Те не постъпвали така, че да обичат едного, а другиго – не; напротив, любовта им била еднаква към всички. Именно това подчертава апостолът с думите „на всеки един“ и „един към другиго“.

Защото, ако обичаме само някои, това още не е любов в пълния смисъл, а нарушаване на единството на любовта. Ако обичаш заради Бога, обичай всички; ако обичаш само някои, това е по-скоро човешка привързаност.

Забележи също, че тясното общение и взаимната подкрепа много помагат в скърбите.