Тук се съдържат благодарението и молитвата на апостола за солунската църква. Апостолът благодари на Бога за напредъка на солуняните във вярата и любовта и казва, че се хвали с тях сред другите Божии църкви. Споменаването на гоненията срещу солуняните дава повод на апостола да каже няколко думи за спасителното значение на страданията и за наказанието на онези, които ги притесняват. Целият раздел завършва с молитва на апостола за солунските християни.

Εὐχαριστεῖν ὀφείλομεν – „длъжни сме да благодарим“ (2 Сол. 2:13). Глаголът ὀφείλω посочва „особено, лично задължение“ (Westcott, The Epistles of St. John, с. 50, 1902), тоест дълг, който лежи върху самия апостол. Павел благодари на Бога за духовното израстване на своите последователи.

Καθὼς ἄξιόν ἐστιν – „както и подобава“. Тук няма никаква тавтология. Както отбелязва Lightfoot, ὀφείλομεν може да се отнесе към божествената страна на задължението, а καθὼς ἄξιόν ἐστιν – към човешката. Мястото може да бъде перифразирано така: благодарението е не само наш дълг пред Бога, предписан ни от съвестта, но е заслужено и от вашето собствено поведение (Lightfoot, Notes, с. 97).

По-нататък са споменати само две християнски добродетели – вярата и любовта. В Първото послание (1 Сол. 3:10) апостолът изразява загриженост относно онова, което „не достига“ на вярата на солуняните; тук вече благодари на Бога, че тяхната вяра „възраства“.

Думите „любовта на всеки един от всички вас един към другиго“ показват колко добре апостолът е познавал лично членовете на солунската община (срв. 1 Сол. 2:11), както и колко подробно е бил осведомен за състоянието на църквата в Солун.