Под „слово Господне“ св. ап. Павел тук вероятно има предвид не някакво неизречено и незапазено Христово слово, а откровение, дадено лично на него. Подобно разбиране донякъде се оправдава от употребата на израза „слово Господне“ в Стария Завет.

„Ние живите, които останем до пришествието Господне…“

Може ли въз основа на този израз да се направи изводът, че и самият св. ап. Павел се е надявал да бъде свидетел на Христовата парусия? Когато говори за „живите“, има ли предвид себе си и своето поколение, или тук „живите“ в дадения момент са употребени вместо „живите изобщо“? Не е ли това просто образен начин на изразяване?

Разбира се, можем да разбираме οἱ ζῶντες като само фигуративен израз, отнасящ се до всички живи изобщо. Περιλειπόμενοι служи като пояснение към първото, и целият въпрос е дали апостолът е смятал за възможно и вероятно самият той да се окаже сред тези περιλειπόμενοι.

„Изглежда справедливо и правилно да се каже – пише Ellicott, – че περιλειπόμενοι е просто форма на сегашно време и че св. ап. Павел трябва да се разбира в смисъл, че поставя себе си сред онези, които „остават на земята“, макар това ни най-малко да не означава, че е имал някакви точни и определени очаквания относно самия себе си. По времето, когато е писал тези думи, той е бил един от ζῶντες и περιλειπόμενοι и като такъв отличава себе си и останалите от κοιμηθέντες и естествено се отъждествява с онази група хора, към която тогава е принадлежал“ (op. cit., с. 64).

Въпреки това сме склонни да приемем, че апостолът е могъл да се надява лично да доживее до Второто пришествие на Христос. Той едва ли би казал „ние живите“, ако ставаше дума за събитие, което според него е напълно отдалечено във времето.

Трябва да се има предвид и че живото очакване на Христовото пришествие (парусия) св. ап. Павел запазва до края на живота си, за което свидетелстват Фил. 4:5 и 1 Кор. 16:22.