Тук апостолът съединява в едно увещание всичко, което е желаел да внуши на читателите си.

„Прочее“ по-точно означава: „що се отнася до останалото“ (τό λοιπόν). Мислите на читателите трябва да бъдат насочени към онова, което е „истинно“, а не към измамата и лицемерието, както в теоретично, така и в нравствено отношение; към „честното“ или достойното (σεμνά), както подобава на благородни души, които странят от всичко пошло; към „справедливото“, тоест към онова, което изисква нашият дълг; към „чистото“, тоест към вътрешната непорочност, с която е несъвместима всяка нечиста нагласа; към онова, което е „любезно“ и „достославно“ сред хората, например благотворителността; към всяка „добродетел“ сама по себе си и към всяка „похвала“, тоест към същата тази добродетел, доколкото тя предизвиква у хората възторжено одобрение.

Интересното е, че всички термини, които апостолът употребява тук, са били познати и на гръцката нравствена философия. Сякаш чрез тези общоупотребими и познати във времето му понятия апостолът желае да каже на християните, че те не бива да отстъпват на най-добрите представители на езическия свят.