И тъй, заветът е бил като че ли съставен на името на Христос. Затова никой не е могъл да заеме Неговото място. По същия начин и законът, с появата си сред израилския народ, изобщо не е променил съществуващото положение и не е могъл да внесе нови добавки в Божия завет, даден на Авраам. Това е още по-несъмнено, тъй като законът се явява едва 430 години след даденото обещание на Авраам: като дошъл по-късно, той не е могъл да отмени онова, което вече е съществувало и е било признато в продължение на цели 430 години.

„Завет за Христос“ – в най-добрите кодекси (Синайския, Ватиканския и др.) думите „за Христос“ не присъстват.

„Четиристотин и тридесет години“. Това число очевидно е взето от книгата Изход (Изх. 12:40 и сл.). В книгата Битие (Бит. 15:13) и в Деяния на апостолите (Деян. 7:6) вместо него стои закръгленото число 400. Най-вероятно апостолът тук има предвид времето от сключването на Божия завет с Авраам (Бит. 17) до синайското законодателство, при това според текста на Седемдесетте, където се казва, че евреите са пребивавали 430 години в Египетската и Ханаанската земя. В еврейския текст обаче този период се отнася само до пребиваването в Египет.

„Така че обещанието да загуби сила“. Това, разбира се, не са искали противниците на Павел. Но апостолът все пак посочва последицата, до която неизбежно би довело тяхното отношение към Моисеевия закон, и едновременно с това предупреждава читателите колко опасно е да се настоява върху необходимостта от спазване на закона и в християнството.