Тези две хронологически дати ни напомнят за добре известни аналогични примери от родословието на сифитите (Бит. 5:31 и др.). Ной е последният от патриарсите, достигнал такава дълбока старост – и това не е без особено божествено промишление.

Като действащо лице през последните шест века на допотопния свят, Ной е бил и свидетел на първите три и половина века от историята на новото, следпотопно човечество и със своята личност сякаш е свързвал двата свята, служейки като носител и пазител на общочовешките традиции.

Шестстотинте години от допотопния живот на Ной са му позволили да види още Матусал и да чуе от него разкази за първоначалните времена, които Матусал е получил непосредствено от самия Адам. А трите стотин и петдесет години след потопа са давали възможност за личен контакт и предаване на тези свещени предания на Авраам, откъдето – чрез две-три посреднически поколения (Яков, Левий, Кааф) – те по естествен път са могли да достигнат до битиеписателя Моисей, който освен това е бил озарен и от особено свръхестествено божествено откровение.

„Така близко се е предавало устното предание, запечатано на страниците на Библията, и по времето, когато Моисей го е записвал, целият еврейски народ е могъл да вярва в истинността на тези разкази въз основа на преданията на старците“ (Властов).