Христос не позволява [на апостолите] да имат в поясите си злато, сребро или мед, да вземат торба за път, две дрехи, обувки или жезъл в ръка, защото „работникът е достоен за наградата си“.

Само по себе си съкровището, както мисля, не е нещо зло; какво тогава означава забраната да се носи в пояса злато, сребро и мед? Поясът е снаряжение за служение – с него се препасва човек, за да извършва делото си. Затова Господ ни призовава в нашето служение да няма нищо користно, и притежанието на злато, сребро и мед да не стане необходимо за апостолското ни дело.

„Нито торба за път“ – това означава да оставим грижата за светското имущество, защото всяко земно съкровище ще погине, а сърцето ни ще бъде там, където е нашето съкровище.

„Нито две дрехи“ – достатъчно ни е, че веднъж сме се облекли в Христа, и не трябва поради развратеността на ума да се обличаме в друга дреха – било на ереси, било на закона.

„Нито обувки“ – нима слабите човешки нозе могат винаги да бъдат боси? Но Христос ни призовава да застанем боси върху святата земя, свободна от тръните и бодлите на греха, както беше казано на Моисей, за да нямаме друга „обувка“ за нашия път освен онази, която сме получили от Христа.

„Нито жезъл (ῥάβδον) в ръка“ – тоест без право на външна власт. Не бива недостойно да носим жезъла от корена Иесеев (защото всеки друг жезъл не е от Христос), но, наставени от всичко казано по-горе, трябва да вървим в този свят с благодат – тя да ни бъде пътни средства, дреха, обувка и власт.

Като постъпваме според тези наставления, ще се окажем достойни за наградата си – тоест чрез тяхното спазване ще получим като награда надеждата за Царството Небесно.