В стихове 11 до 21 апостол Павел повтаря казаното в 11-та глава за своята безкористност към коринтяните и подчертава, че и занапред няма да взема нищо от тях. Той не е получавал нищо нито лично, нито чрез своите пратеници. След това апостолът заявява, че всичко казано от него по-горе в защита на апостолското му достойнство не е продиктувано от нужда да се оправдава – от което той изобщо не се нуждае – а е изречено за назидание на коринтяните. За тях е важно да разберат това, за да се поправят преди неговото идване; иначе той ще бъде принуден да постъпи с тях с цялата строгост на апостолската власт.

Апостолът признава, че действително е стигнал до нещо като „безумие“ в своята хвалба. Но в действителност той се хвали със своите немощи – а кой би се хвалил с това? Коринтяните биха могли да го предпазят от подобно положение, ако бяха застанали в негова защита срещу онези, които си приписвали прекомерно значение („на върховни апостоли“ – срв. 2 Кор. 11:5).