В този стих апостол Павел разкрива дълбоката духовна връзка между пастир и община. Той се намирал в тревожно състояние, защото не знаел как коринтяните са приели неговото строго първо послание. Когато Тит се връща и разказва за тяхното разкаяние и любов, апостолът се изпълва с голяма радост.

Павел не се тревожи за себе си, а за духовното състояние на коринтяните. Неговата радост или скръб са пряко свързани със състоянието на църквата.

Те проявили „ревност“ към апостола, т.е. с готовност и усърдие се стараели да изпълнят неговите наставления, описани в посланието.

Стихът разкрива взаимната утеха в Църквата. Павел утешава вярващите чрез своето послание, но и самият той бива утешен чрез тяхното покаяние.