В следващите стихове (до стих 18) апостолът развива основната идея, че Старият Завет е служение на буквата, което не носи живот, а убива, а Новият Завет е служение на животворящия дух. Развивайки тази мисъл, той казва: и служението на Стария Завет е имало свое величие; но какво е това величие в сравнение с величието на новозаветното служение? Новозаветното служение не е преходно и води не към осъждане, както старозаветното, а към прослава, т.е. към причастност на Божията благодат. Затова апостолът се радва и, за разлика от старозаветните хора, които не можели направо да гледат Божието величие, с открито лице съзерцава славата Господня и все повече се просвещава от тази слава. И това апостолът казва не само за себе си, но и за всички истински християни.

„на Новия Завет“: в Новия Завет условието за получаване на спасение е не изпълнението на Моисеевия закон, а вярата в Изкупителя (срв. 1 Кор. 11:25; Рим. 10:5 и сл.).

„не на буквата, а на духа“: Старият Завет е наречен „буква“ (γράμμα), защото съществува в писмени паметници и в себе си не съдържа животворящо начало. Новият Завет е наречен „дух“ (πνεῦμα), защото в него действа животворната сила на Светия Дух. Не от буквата, а от Духа се ръководят и проповедниците на Евангелието. Макар че законът по своята същност също е духовен (Рим. 7:14) и думите му са „живи“ (Деян. 7:38), силата на греха е парализирала тази сила на закона.

„Буквата убива“: апостолът посочва причината, поради която Бог не го е направил служител на буквата. Умъртвяването, извършвано от буквата на закона, трябва да се разбира в смисъла, в който апостолът говори за закона в 7-а глава на Посланието до римляните (Рим. 7:5–7 и сл.; срв. 1 Кор. 15:56). Чрез заповедта на закона силата на греха, която дотогава е била бездействаща в човека, се събужда и поражда всякаква похот, която довежда човека до духовна смърт, тоест до отдалечаване от Бога.