Какво прави Христос? Той не решава пряко поставения въпрос (защото не това е целта Му да отговаря просто на нейните питания; подобно поведение би го отвело твърде далеч), а отново въздига жената към още по-високо разбиране. Но Той прави това едва след като тя вече е изповядала, че Той е пророк, за да приеме думите Му с по-голямо доверие. Едва след като се е убедила, че Той е пророк, тя вече не е могла да се съмнява в онова, което Той щял да ѝ каже по-нататък.

Навсякъде, възлюбени, за нас е необходима вярата. Вярата е майка на всички блага, лекарство за спасение; без нея е невъзможно да се възприеме каквото и да било от високите догматически истини. Както хората, които се опитват да преплуват морето без кораб, макар и да могат за кратко да се задържат, движейки ръце и нозе, ако продължат по-далеч, скоро биват погълнати от вълните, така и онези, които се ръководят единствено от собствения си разум, още преди да достигнат до истинско познание, претърпяват корабокрушение. Затова и апостол Павел казва, че някои „по отношение на вярата са претърпели корабокрушение“ (1 Тим. 1:19).

За да не сполети и нас същото, нека се държим за тази свещена котва – вярата, с която и Христос сега води жената. Когато тя каза: „Бащите ни се покланяха на тази планина, а вие казвате, че мястото, където трябва да се покланяме, е в Йерусалим“, Христос ѝ отговори: „Повярвай Ми, че идва време, когато нито на тази планина, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца“.

Тук Той ѝ разкрива велик догмат, какъвто не е изказал нито на Никодим, нито на Натанаил. Жената се стремеше да докаже превъзходството на своите обреди над юдейските, като се позоваваше на примера на своите отци. Но Христос не отговаря на това нейно твърдение, защото би било излишно да навлиза в обяснения защо нейните отци са се покланяли на тази планина, а юдеите в Йерусалим. Затова Той премълчава този въпрос. (…)

Виждаш ли най-доброто наставление? Виждаш ли мъдростта на изкусния Учител? „Иисус ѝ казва: повярвай Ми.“ Виж как Той пробужда вярата на жената. Виж как постепенно въздига душата ѝ към небесното, без да я посрамва заради външния ѝ грях, а като служи за спасението на душата ѝ.

Защо постъпва така? Защото Той „дойде да призове не праведните, а грешните към покаяние“ (Лука 5:32); защото заради изгубената овца, без да се отделя от лоното на Отца, Той слезе при нас, сниши небесата и стана съвършен човек, оставайки това, което беше.