В следващите стихове (от 10 до 16) апостолът говори за допустимостта на развода. Според неговото разбиране разводът е грях, дори ако съпругът или съпругата, които някой желае да напусне, са езичници. Само ако невярващият съпруг изяви желание да се разведе, християнинът не бива да му се противопоставя.

В тази връзка апостолът дава допълнителни указания (ст. 17–24) относно това как изобщо трябва християнинът да гледа на своето външно положение, например на обрязването, ако преди е бил юдей, или на робството, ако е приел вярата като роб.

“на женените заповядвам”. Тук апостолът, очевидно, има предвид християнски съпрузи, защото именно за тях са валидни заповедите на Христос.

„Не аз заповядвам, а Господ.“  Спасителят Христос действително е дал такава заповед, която е запазена в евангелията (вж. Мат. 5:32; 19:9; Марк 10:11; Лука 16:18). По онова време вярващите, разбира се, са могли да узнаят тази заповед от устната проповед на апостолите.

Но защо апостолът прави разлика между своите повеления (стих 12) и повеленията на Господа? Не омаловажава ли така значението на своите апостолски наставления? Може да се мисли, че апостолът е искал да разграничи преките и категорични заповеди на Господа, които християните трябва да изпълняват без никакви допълнителни разсъждения, от собствените си  указания, които имат сила предимно за църквите, основани лично от него. Освен това, когато предлага свои наставления, той счита за нужно да ги обосновава по един или друг начин (ср. ст. 14 и 16), докато при излагането на заповедите на Господа такава обосновка не е необходима.

“Жената да не се развежда с мъжа”. Апостолът пропуск тук направената от Христос добавка “освен при прелобюдеяние” (Мат. 5:32), защото не искал да допусне, че между християните е възможно такова нещо. А защо се обръща към жената? Защото като по-слаба и зависима, по-скоро от нея може да изходи желанието да получи развод. Апостолът има пред вид обичаите в Гърция, а не в Юдея, където жената няма право да започне делото за развода.