В стих 9 апостолът вече отбеляза, че в Коринт е имало християни, които мислели, че могат да влязат в Царството Небесно, без да се откажат от греховете, в които са живели преди. В следващите стихове от 12 до 20 той по-подробно говори за тази заблуда, като има предвид главно един грях – невъздържанието или нецеломъдрието. Мнозина коринтяни оправдавали този грях с християнската свобода, но апостолът опровергава подобно разбиране, като показва колко голяма вреда нанася този грях на човека и каква огромна отговорност носи такъв християнин пред Бога.

Апостолът без съмнение е учил и в Коринт, както и на други места, че християнинът има свобода в онези неща, които са нравствено неутрални, макар преди това, по педагогически причини, те да са били забранени в Моисеевия закон. Изразът „Всичко ми е позволено!“ вероятно е бил девиз, с който апостолът разкривал своето учение, и поради това се е запечатал в съзнанието на коринтяните. За съжаление те започнали да разширяват приложението на този принцип и върху неща, които никак не са безразлични от гледна точка на християнската нравственост.

Поради това апостолът счита за необходимо да ограничи употребата на този принцип. Първо, той може да се прилага само там, където чрез него не се причинява вреда на самия човек, който се ръководи от него. И второ, трябва да се отказваме от прилагането на този принцип винаги, когато съществува опасност човек да загуби своята свобода и да попадне в робство на някакъв навик.