Спасителят казва: „Когато се молите, казвайте: Отче наш“, а другият евангелист добавя: „Който си на небесата“ (Лука 11:2; Мат. 6:9). С тези думи Христос ни дарява част от Своята собствена слава. Той въздига робите до достойнството на свободни, увенчава човека с чест, която превишава човешката природа.

Така се изпълняват думите на псалмопевеца: „Аз рекох: вие сте богове и всички сте синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). Христос ни освобождава от робско положение, дава ни благодат, която не притежаваме по естеството си, и ни позволява да наричаме Бога „Отец“, сякаш вече сме признати за Негови истински деца. С това приемаме и всички останали привилегии, които произлизат от това осиновление. Една от най-великите е свободата – достойнство, подобаващо на онези, които са призвани да бъдат Божии синове.

Ето защо Той ни заповядва с дръзновение да казваме в молитва: „Отче наш“. Ние, земнородните, които по природа сме роби, подвластни на тварността, се обръщаме към Небесния като към наш Отец. Господ иска молещите се да осмислят това дълбоко. След като вече наричаме Бога свой Отец и сме удостоени с такава висока чест, ние трябва да водим свят, чист и непорочен живот – такъв, който е угоден на нашия Отец. Трябва да не мислим и не изричаме нищо недостойно за свободата, която Той ни е подарил.

Спасителят мъдро позволи да наричаме Бога „Отец“, за да живеем винаги като Божии чеда, достойни за тази благодат. И тогава Той ще приема молитвите, които принасяме чрез Христос.

Коментар към Евангелието от Лука