„един от вас“ — по-точно: „всеки от вас казва“, както е в гръцкия текст. Това показва колко всеобщо било увлечението по партизанския дух — почти всеки коринтянин смятал за свой дълг да принадлежи към някоя от групите.
„Аз съм Павлов… аз пък — Аполосов“ — срв. увода към посланието.
Апостолът проявява голяма тактичност: на първо място споменава „своите“ привърженици, за да покаже, че сам не желае никакво превъзнасяне.
Разликата между Павловите и Аполосовите привърженици не е била по същество (1Кор. 3:5 сл.; 1Кор. 4:6), а само в стила на проповедта. Павел смятал Аполос за свой съработник: „Аз насадих, Аполос полива“ (1Кор. 3:6).
„Аз пък — Христов“. Някои от древните отци и съвременни тълкуватели смятат, че това е изповедание на самия Павел. Но то стои в еднаква симетрия с предишните три и попада под общото осъждане: „всеки от вас казва…“
За това кои са т.нар. „Христови“ съществуват множество хипотези:
-
Противници на апостолския авторитет – виждали себе си като независими от апостолите.
-
Образовани езичници, които приемали Христос като висш морален наставник — подобно на Сократ.
-
Мистици, които чрез видения смятали, че имат непосредствено общение с Христос.
-
Евреи, обърнали се към християнството, гордеещи се със своето „теократично“ наследство и като представители на първенствуващата Йерусалимска църква, искали постепенно да подчинят Коринтската църква на Моисеевия закон. Те наричали себе си „Христови“, защото мислели, че най-добре разбират Христовите намерения. В същото време, за да спечелят гърците, въвеждали елементи от гръцката теософия — за което ап. Павел намеква във 2Кор. 10:5; 11:3–4. Това обяснява и неговата остра полемика срещу смесването на човешката мъдрост с Евангелието (1Кор. 3:17–20). Тук апостолът има предвид не фракцията на Аполосовите, а именно на „Христовите“.
-
Според друго мнение, те поддържали възглед за Христос, сходен с този на еретика Керинт, който не признавал Христос в човека-юдеин Иисус, разпънат на кръста. Те може би вярвали като него, че Христос се е отделил от Иисус по време на страданията. На кръста умрял Иисус като човек, защото заслужил проклятие (срв. 1Кор. 12:3), а Христос седи на небесата, отдясно на Бог Отец и само Него трябва да почитат християните. По този начин в “Христовите” може да се видят „гностици преди гностицизма“.
- Най-правдоподобно е предположението на Lütgerfa. Този учен не намира достатъчно убедителни основания да вижда в партията на „Христовите“ юдаисти. Напротив, той ги счита за прекалено далеч стигнали поддръжници на идеята за човешката свобода в християнството. Това са „либертинци-пневматици“ (нещо като нашите духоборци). Според тях апостол Павел се е спрял по средата на пътя към истинската християнска свобода: у него, казвали те, няма дух, сила, смелост, увереност в победата и самосъзнание — качества, присъщи на истински „духовните“. Павел, според тях, бил „страхлив“ в отношенията си към Бога, към християнската община и към света, а те винаги се държали като свободни, без страх от нищо. Те били напълно еманципирани от всяка зависимост от апостолите, дори от задължението да се поучават от Свещеното Писание, защото, по тяхно убеждение, те влизали в непосредствено общение с Христос, а това общение им давало висша мъдрост и ги правело „гностици“, т.е. знаещи всички тайни на живота. До какво водела такава безконтролна свобода, проповядвана от „Христовите“, можем да съдим по случая, който апостолът споменава в 5-та глава (случая с кръвосмешението).