От темата за снизхождението към различните мнения апостолът преминава сега към въпроса за единомислието, което трябва да царува в християнската църква: християните както измежду юдеите, така и тези идващи от езичниците трябва, по примера на Христос, да се приемат взаимно. Апостолът моли Бога да укрепи всички вярващи, независимо от произхода им, във взаимна любов.

Тук се забелязва, че започва нов раздел, понеже „единомислието“, което апостолът сега желае на има между вярващите, е нещо различно от взаимното снизхождение. Сега вече се поставя въпросът дали е възможно да съществува различие във възгледите относно самата същност на християнството. В тази област вече не е достатъчно взаимно снизходитено отношение, не трябва да се запазваш особени възгледи, като само външно се нагаждаш към чуждите – не, тук се изисква вътрешно единство.

Тук не се изисква християните просто да умеят снизходително да се отнасят към възгледите на хора от „противоположната страна“; всъщност страни изобщо не трябва да има, а християните трябва да сключат в Христа един съюз помежду си, забравяйки всякакви различия.

„по учението на Христа Иисуса“, по-точно: „по примера на Иисуса Христа“. Христос е идеалът, по който трябва да живеем и чувстваме.

И тъй като това единомислие е трудно, апостолът облича своето увещание за единомислие във формата на молитвено пожелание: „нека Сам Бог ви го дарува!“