(Апостолът) разсъждава много върху този въпрос и в други свои послания, когато говори за послушанието на слугите към господарите и на подчинените към началниците. Той прави това, за да покаже, че Христос е установил Своите закони не за да разруши общия граждански ред, а за да го усъвършенства, и същевременно да ни научи да не предприемаме излишни и безсмислени войни. Достатъчно е за нас да търпим козните, които се устройват срещу нас заради истината — не бива да прибавяме към тях и доброволни, ненужни изпитания.

Забележи също колко уместно апостолът въвежда тази тема. След като вече е изложил пред слушателите различни изисквания на духовната мъдрост, след като ги е насърчил да живеят в мир с приятели и с врагове, да бъдат полезни за щастливите, за нещастните, за нуждаещите се — с една дума, за всички, — след като е изградил в тях живот, достоен за ангели, смирил е гнева, укротил е гордостта и е направил сърцето им меко, едва тогава им предлага наставлението за послушание към властите.

Наистина, ако на онези, които ни обиждат, трябва да отвръщаме с противоположното (т.е. с добро), то колко повече трябва да се покоряваме на онези, които вършат добро. Но апостолът отлага това по-силно побуждение за края на своето наставление и засега ни приканва към послушание по съзнанието на дълга.

И за да подчертае, че това се отнася до всички — не само до миряните, но и до свещениците и монасите, той заявява още в началото: „Всяка душа да се покорява на властите, които са над нея.“