„Добре — ще кажеш — апостолът справедливо е заповядал да скърбим с плачещите; но защо е дал и друга повеля, която сякаш няма толкова значение?“ Напротив, да се радваш с радващите се изисква повече мъдрост и нравствена сила, отколкото да плачеш с плачещите.

Към последното ни подтиква самата природа — няма човек, дори с „каменна душа“, който да не се трогне при вида на страдащия. Но за да не завиждаш на човека, който живее в благополучие, и дори да споделяш с него радостта му, е нужна душа благородна и очистена от завист. Затова апостолът споменава това най-напред.

Нищо така не ни разполага към любов, както когато споделяме взаимно и радостта, и тъгата. Не се откъсвай от състраданието, под предлог, че сам си далеч от нещастието. Когато твоят ближен страда, считай неговото нещастие за общо с твоето. Сподели сълзите му, за да облекчиш скръбта му; сподели радостта му, за да я утвърдиш, да укрепиш любовта и дори сам да получиш полза преди него.

Защото чрез сълзите ти се учиш на милосърдие, а чрез радостта се очистваш от завист и недоброжелателство.

Виж колко лека е заповедта на апостол Павел! Той не казва: „Избави ближния си от беда“, за да не възразиш, че това често е невъзможно, а ти повелява нещо много по-достъпно и напълно във властта ти: ако не можеш да отстраниш нещастието, поплачи с него, и вече си направил много; ако не можеш да увеличиш благополучието му, зарадвай се с него, и така ще донесеш голяма утеха.

Затова апостолът ни заповядва не само да не завиждаме, но и, което е много по-велико, да се радваме с другия;
защото това е далеч по-висше от простото въздържане от завист.