Апостолът вече достатъчно ясно е показал, че благодатният избор на Бога не изключва свободата на човешката воля. В съгласие с това той сега доказва, че избраният юдейски народ сам е виновен за своето отхвърляне: те не са приели откритата им в Евангелието Божия правда — и не защото не са я познали, а защото не са поискали да я признаят. Те са мислели, че праведността се постига само чрез дела по закона.

„Какво, прочее, ще кажем?“ — с този въпрос апостолът извежда заключението от всичко казано: оправдание са получили не израилтяните, които ревностно са го търсели, а езичниците, които не са се надявали на него.

„оправдание чрез вяра“ (δικαιοσύνην δὲ τὴν ἐκ πίστεως)— това е пътята, по който езичниците са достигнали оправдание: не чрез дела на закона, а чрез вярата, приета с открито сърце.