„И тъй…“. Апостолът още веднъж посочва извода, който следва от казаното в Писанието за Божията свобода да помилва или да ожесточи когото пожелае. Изводът е, че Бог не е обвързан в отношението Си към човека с каквито и да било човешки усилия или заслуги (ст. 16).

„ожесточава“ (σκληρύνει, втвърдява сърцето, прави нечувствителен), тоест прави човека неспособен да възприема онези впечатления и подтици, които биха могли да го доведат до поправяне
(срв. Деян. 19:9; Евр. 3:8, Евр. 13–15; Евр. 4:7).

Апостолът не обяснява подробно в какво именно се е състояло „ожесточаването“ на фараона от Бога, и тълкувателите дават различни обяснения. Повечето древни християнски учители виждат не действие, а допускане от страна на Бога (propter permissionem).

Св. Василий Велики казва: „Бог ожесточи фараона чрез дълготърпението Си и чрез отмяната на наказанията усили злонравието му.“

А блаж. Теофилакт добавя: „Колкото по-милостиво постъпва господарят с лошия слуга, толкова по-лош го прави — не защото сам го учи на порок, а защото слугата злоупотребява с търпението му.“

Богословът Годе отбелязва, че фараонът първоначално сам ожесточил сърцето си — така е казано в 7, 8 и 9 глава на Изход, а след това, като наказание за това, Бог допуснал сърцето му да се втвърди напълно (10, 11 и 14 гл. на Изход). Фараонът пръв отхвърлил Божиите увещания, дадени чрез Моисей; после вече сам Бог го оставил глух за всяко следващо вразумление.

Така неговото упорство станало средство за откриване на Божията сила. Несправедливост от страна на Бога тук няма: дори и да не беше цар, а обикновен човек, фараон пак би погинал, защото неговият собствен характер би го довел до същата гибел.