Ако – сякаш казва апостолът – творението нямаше такава надежда, тогава какво биха означавали неговите стенания? Именно от тези стенания за своето бедствено състояние апостолът прави извода, че творението очаква възстановяването си в първоначалното си състояние.

„знаем“ – тоест, апостолът се позовава на факти, които са очевидни за всички: внимателните и мислещи хора добре виждат, че природата е в неестествено състояние и като че ли чуват нейните въздишки.

„стенат и се мъчат“ – с тези думи апостолът намеква за мъките на раждаща жена (особено с думата „се мъчи“ – συνωδίνει, произлизаща от думата αδίνες – „родилни болки“). С това той показва, че страданията на природата не са безсмислени: тя сякаш се стреми да роди нов живот, но не може да го постигне.

Така ни става ясно и значението на многобройните катастрофи, които е преживяла и продължава да преживява нашата планета. Те не са безцелни или случайни, а представляват само отделни етапи от пътя ѝ към онази нова фаза на съществуването, която ще настъпи заедно с прославянето на Божиите чеда.