Защо апостолът приписва на неразумното творение надежда за прославлението на вярващите и за собственото му обновление?

Защото още тогава, когато природата последва човека по пътя на робството на суетата и тлението, тя като че ли „запази“ в себе си смътен копнеж за по-добро бъдеще.

„се покориха на суетата“ – това означава, че тя беше подчинена на нещо външно и чуждо на нейната природа: на един начин на съществуване, който няма истинска стойност в сравнение с първоначалното съвършенство, с което Бог я сътвори. Под „суета“ (ματαιότης) може да се разбира и недостойното отношение на човека към природата. Вместо да я облагороди и да я развие, той я подложи на страдание чрез своята алчност, жестокост и безразсъдство.

„не доброволно“ – за разлика от човека, който съзнателно и свободно избра пътя на греха и смъртта, природата беше въвлечена в него против волята си.

„а по волята на Този, Който ги покори“, т.е. по Божията воля. Още в акта на сътворението Бог подчини творението на човека. А след грехопадението, тъй като човек стана подвластен на тлението, и цялото творение трябваше да сподели неговата участ – защото като служител на човека, то не можеше да има по-добър дял от своя господар (срв. блаж. Теодорит).