„не приехте духа на робство“ – юдеите преди Христос са се отнасяли към закона на Моисей като покорни раби, изпълнявайки заповедите му от страх пред наказанието. Изключения са били личности като Давид, който е намирал сладост в Божия закон (Пс. 118:103). Още по-силно езичниците са усещали своето унижение пред своите божества и са живели в постоянен страх пред суровите и мстителни идоли.

„духа на осиновлението“ (πνεῦμα υἱοθεσίας) – това е Духът, Който се явява едва в периода на осиновяването на хората от Бога, т.е. в християнската епоха. В нея Бог приема повярвалите в Христос като Свои чада и им дарява всички права на деца (Еф. 1:5). Затова е по-точно да се преведе не „чрез Когото викаме“, а „в Когото викаме“ (ἐν ᾧ). Именно Духът е Този, Който движи цялата вътрешна молитвена и духовна дейност на християните.

Осиновяването не бива да се разбира юридически, като едно Божие решение за хората. Хората се изменят и по същество, както се вижда от това, че резултатът от това осиновяване трябва да бъде освобождението и прославянето на тяхното тяло (ст. 23), а също и от това, че те приемат в себе си „духа на осиновлението“, който, разбира се, познава тяхната природа.

По-нататък християните вече не се наричат „деца“ (в юридически смисъл), а чеда (τέκνα). Ако първият термин действително има правно значение, то вторият вече няма такова, а обозначава самата природа на човешката личност (Рим. 16:19, 21).

„викаме“ (κράζομεν) – това е възклицанието на молитвеното чувство (ср. Гал. 4:6).

„Авва“ – това обръщение, първоначално пренесено от юдейските молитви в християнските, постепенно добива характер на лично име. При юдеите то се е употребявало за Бога само от народа (Изх. 4:22; Ис. 63:16; Ос. 11:1), и едва в Новия Завет, когато всеки вярващ вече се е почувствал Божие чедо, „Авва“ започва да се използва и в личната молитва.

„Отче“ – в гръцкия текст е употребен именителен падеж (Ἀββᾶ ὁ πατήρ) като приложение към думата „Авва“. Така двете думи трябва да се преведат заедно: „Авва, възлюбеният Отец “.

Апостол Павел поставя на първо място сирийската дума „Авва“, вероятно защото си спомня за Христос, Който именно с тази дума е започнал молитвата „Отче наш“. Трябва да се отбележи, че в Евангелието от Лука (Лука 11:2) обръщението в тази молитва, според много други кодекси, се чете просто: „Отче“ (еквивалентно на думата „Авва“). Оттук може да се заключи, че апостолът тук има предвид четенето на Господнята молитва по време на общото богослужение. Това предположение се потвърждава и от факта, че апостолът използва глагола „викаме“ (κράζομεν –  “викаме силно”, “възгласяме”), който не подхожда за домашна, лична молитва, а за обща, литургична молитва.