„Благодаря на Бога!“ възкликва Павел, не сдържайки радостта си заради избавлението, което получава чрез Христос от този тежък вътрешен разрив. Но не влиза в подробности за начина на спасението, понеже вече е говорил за това в 3-та и 5-та глава.

„И тъй“ – заключение към целия откъс (стихове 14–24).

„сам аз“,  т.е. човекът, оставен сам на себе си, без помощта на Христос: с ума си служи на Божия закон, а с плътта – на закона на греха.

„Божият закон“ тук не е Мойсеевият, а законът на ума (ст. 23), който подтиква невъзродения ум да е в съзвучие с Божия закон (стих 22) и е наречен Божий, защото именно такова отношение изисква Бог. Но това служение е само вътрешно, докато външното служение на човека остава под закона на греха.

Като цяло в стиховете на тази глава апостолът не говори нито за естествения човек, който живее в неведение и доброволен грях, нито за чедото Божие, възродено от благодатта. Той говори за човек, чиято съвест, събудена от закона, със страх и трепет, но само със собствени сили, започва безнадеждна борба със злото. Такава борба неминуемо завършва с неуспех за човека… Същото се случва и с възродения, когато застане в положението на описания тук човек: ако забрави Христос и Неговата благодатна помощ, за него няма надежда за успех, колкото и високи да са целите, които си поставя. Затова оплакванията на апостол Павел от вътрешния разрив, преживян от него във фарисейството, могат отново да прозвучат и от устата на християнин – но християнин, останал без Христос.