Апостолът още по-подробно разкрива пред читателите тежкото си състояние.

„Не живее в мен, тоест в плътта ми.“ Като казва, че доброто не живее в него, апостолът веднага уточнява с израза „тоест, сиреч“, за да не се помисли, че в него като цяло, във всичкото му същество, няма никаква добра мисъл, чувство или желание. Той говори конкретно, че в плътта му не живее доброто.

Очевидно е, че прави разлика в себе си между „аз“-а и „плътта“ (телесно-материалната страна). Неговото „аз“, както вече каза по-горе, оценява Божия закон по достойнство и се стреми към доброто, но плътта не му позволява да осъществи този стремеж. “Плътта” тук е представена като седалище и област на господството на греха у човека. В плътта живее грехът, и оттам той увлича към гибел цялото човешко същество. Чужда, очевидно тъмна, демонична сила е обсебила плътската страна на човека и не допуска добрите заложби да живеят и да се развиват. Както цвете, посадено сред коприва, бързо бива задушено и увяхва!

„Желание за добро има у мен.“ Апостолът като че ли оглежда вътрешния си свят и вижда, че в него наистина има добри желания и намерения, но липсват добрите дела! (В по-новите издания този стих се предава така: „но извършването на доброто го няма!“

Думата „намирам“ се смята за излишна добавка, тъй като отсъства в повечето от най-древните кодекси. Вж. изд. Tischendorf, Novum Testamentum Graece, 1872 г.).