„пък аз умрях“, т.е. изпаднах в състояние, което трудно може да се нарече живот. Това е състояние на постоянен страх пред Небесния Съдия. Човек започва да се отнася към Бога не като към Отец, а като към господар, на когото се подчинява не от любов, а по необходимост, насила. Може ли състоятието на страх и постоянно обременена съвест да се нарече живот, сякаш пита апостолът.

Действието на заповедта, описано по-горе, се оказва напълно неочаквано за човека. То може да се обясни единствено с влиянието на греха.

„заповедта, дадена за живот“ – животът, т.е. външното благополучие в съчетание с вътрешното, основано на близко общение с Господа, бе обещан на онзи, който изпълнява закона като цяло (Лев. 18:5; Втор. 5:33), и по-специално, на изпълнителя на 10-тата заповед.

„ми послужи“ – тук в оригинала е изпуснато местоимението тази (αὕτη), което усилва смисъла. По-точният превод е: оказà се (εὑρέθη). Йоан Златоуст вижда в това изразяване намек за неочакваността и странността на резултата, до който довежда даването на заповедта. Според неговото тълкувание причината за този резултат са самите хора.

„за смърт“ – най-напред става дума за духовна смърт във времето, защото именно тя настъпва на практика; но изразът може да се разшири и към вечната смърт – в противоположност на вечния живот, който законът искал да даде на своите изпълнители.