Но в какъв смисъл Законът се оказва пречка за човека по пътя към праведността? Разбира се, не в смисъла, че той поражда грехове, които човек иначе не би извършил. Не, чрез своите изисквания Законът пробужда съпротивителната сила на греха, който дотогава е лежал скрит в човешката природа – и този грях умъртвява човека. Значи виновен за смъртта на човека (духовната смърт) е не Законът, а грехът. Целите на Закона по отношение на човека са сами по себе си свети.

В стихове 1–6 от седма глава апостолът поставя Закона и греха в толкова тясна връзка помежду им, че може да възникне съмнението: „Да не би Законът сам по себе си да е нещо зло?“ („Нима Законът е грях?“). Апостолът отговаря отрицателно. Законът не е грях, а само разкрива, че човек стои в греха; той открива на човека собствената му греховност.

„Аз узнах греха не иначе“ – тоест, не бих разбрал за съществуването на греха в мен (ср. Рим. 3:20).

„защото и похотта (ἐπιθυμίαν) не бих познал“. По-точно “пожеланието”. Апостолът посочва конкретен случай, за да докаже общото си твърдение: той е разбрал за съществуването на греха в себе си именно защото една от заповедите ясно сочела пожеланието, което иначе би му изглеждало нормално, като нещо грешно.

„не бих познал“. По-точно: „не бих забелязал“ (ούκ ήδειν).

Пожеланието, тоест стремежът на душата към неща, които могат да я удовлетворят, е толкова присъщо на човешкото сърце, че без Закона съвестта не би го забелязала като нередно. Законът обаче сочи пожеланието като знак на противене на Бога. Така именно десетата Божия заповед (Изх. 20:17; Втор. 5:21, οὐκ ἐπιθυμήσεις) определя пожеланието, силното, страстно желание като нещо ненормално и с това довежда вярващия евреин (апостолът говори именно като евреин) до съзнание за собствената му греховност.

Значи според апостола евреинът открива в себе си присъствието на грях и на пожелания едва когато пред съзнанието му застава конкретната заповед на Закона, която ги забранява. Но не противоречи ли това на факта, че и между езичниците, които не са имали заповедите на Мойсеевия закон, все пак е съществувало съзнание за човешка греховност? За това говорят например Тукидид, Диодор, Епиктет, Сенека и др. (виж у Мышцын, с. 41–42, бел.). Но разликата между езическото разбиране за греха и учението на Павел е огромна. Езичниците не са смятали, че грехът е вкоренен в самата човешка природа, нито че тази греховност предизвиква Божия гняв.

Заповедта, която забранява не само съзнателните решения, противоречащи на Божия закон, но дори осъжда и непосредствените, несъзнателни влечения на сърцето, предшестващи тези решения, е била непозната за езическия свят. Държавният закон и философската етика осъждали или външните престъпления, или постъпките, произтичащи от свободната воля на човека. Но те не прониквали в дълбините на човешкото същество, там, където свободната воля още не се проявява. (Йоан Златоуст върху 13-ти стих)