Затова, когато Павел говори за езичниците като за духовни чеда на Авраам по вяра, той ги поставя на първо място. Това вече е било в пълен разрез с юдейските представи! Но апостолът отива и по-далеч: в стих 13 той казва, че самите юдеи могат с право да наричат Авраам свой отец само ако не просто пазят обрязването, а подражават на неговата вяра. А коя е тази вяра? – Именно вярата, която Авраам имаше още преди да бъде обрязан, докато беше в същото положение като езичниците.

Оттук следва и радикалният извод: не езичниците трябвало да минат през „юдейските врати“, а напротив – юдеите, за да бъдат спасени, трябва да влязат през „вратата на езичниците“, т.е. чрез същата вяра, която Авраам имаше още преди обрязването.

Павел показва, че най-важното събитие в историята на домостроителството на спасението е именно първото откриване на Авраам като отец на цялото вярващо човечество. Именно тогава се роди Божието царство. Авраам бе призован не просто заради себе си и потомството си по плът, а за да се спасят чрез него всички народи. От този момент започва истинската история на спасението.

Авраам не само повярва в Бога като Творец и Справедлив Съдия – такива вярващи е имало и преди него (Евр. 11), но той повярва и в Божиите обещания, в Бога като Първопричина на изкуплението. Така телесният произход от Авраам изгуби своето значение за спасението. Единствено вярата стана живото начало в историята на човечеството – вярата в Бога, Който оправдава даром.