В стихове 19–20 апостол Павел обясни какво разбира под „истина“ в стих 18. А в стихове 21–23 той по-точно говори в какво се е състояло потискането на истината, за което спомена в края на 18-ти стих. Това потискане се изразявало в следното: езичниците, макар да били достигнали до познание за Бога (γνόντες), не съумели да запазят това знание, а напротив – побързали да го угасят в съзнанието си, да потъмнят светлината на истината.

„не Го прославиха като Бог“ – тоест, не Му отдали чест като на Всевишния, Върховен Съществуващ, не Го украсили в мислите си с подобаващите Му съвършенства, не им достигал разум за това.

„нито Му благодариха“ – не изпитвали сърдечно влечение към Бога, не Го приели като Свой Благодетел.

„заблудиха се в своите помисли“ – станали хора, които разсъждавали за незначителни неща. Изразът „мисли“ (διαλογισμοί) подсказва за безредна, хаотична умствена дейност.

„неразумното им сърце се помрачи“ – тоест, сърцето, което е център на разума и волята, се помрачава, губи светлината, която излъчва истинското богопознание. Понеже мислите им паднали ниско, и сърцето им, по-точно – разумната способност, станала неразумна (ασύνετος – неразумен, неспособен да разбира). Наистина, колкото повече човек се отдалечава от заниманията с висшето, божественото, толкова повече отслабва в него способността да го разбере – умът става неспособен за съзерцание.