Един заемодавец, казва Иисус, имаше двама длъжници: единият дължеше петстотин динария, а другият — петдесет (Лука 7:41). Кои са тези длъжници, ако не двата народа — юдеи и езичници — задължени към този Небесен заемодавец с божествени съкровища?
Единият дължал петстотин динария, другият — петдесет.
Не е маловажно това, защото динарият носи образа на царя — трофей на императора.

Не със злато сме длъжни на този заемодавец, а с множество заслуги — монети на добродетелта, чиято стойност се измерва с тежестта на достойнството, с блясъка на праведността, със звука на изповедта.

Горко ми, ако нямам това, което съм получил — или по-точно, тъй като е трудно някой да върне на заемодавеца всичко дължимо, горко ми, ако не казвам: „Прости ми дълга!“ Защото Господ не би ни научил в молитвата да молим за опрощение на дълговете ни, ако не знаеше, че никой не може напълно да изплати дълга си.

А кой е народът, който дължи повече, ако не ние, на които е поверено повече? На онези е поверено Божието слово, на нас — Детето на Девата. На теб е даден талантът — Детето на Девата, плодът на вярата ти е стократен. На нас е поверен Емануил, което значи „Бог с нас“, поверен е Кръстът на Господа, Неговата смърт и Възкресение.
Макар Христос да е страдал за всички, Той особено страда за нас, защото страда за Църквата. Затова, без съмнение: този дължи повече, който е получил повече.