Веднага след това апостолът противопоставя на това високо призвание съвсем различно отношение към ближния, взето от ежедневието:
а) коравосърдечие и безчувственост към най-обикновените и належащи нужди на ближните — когато човек съзнателно притъпява сърцето си, правейки го неспособно на състрадание и милост (ст. 17);
б) лицемерна любов, която не стига по-далеч от празни думи и престорена отзивчивост (ст. 18).

И тук апостолът задава изобличителен въпрос: „Как може да пребъдва в такъв човек Божията любов?“.

Блажени Теофилакт обяснява: „Любовта подбуди Господа да положи душата Си за нас. По Негов пример и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята си. Но понеже това почти не се случва, апостолът, сякаш пристъпвайки внимателно, започва с по-малкото — убеждава към братолюбие. Все едно казва: защо да говорим за това да умреш за брата си, когато ти дори не помагаш на ближния в най-необходимото за живота? И това не се отнася до бедните, а до онези, които притежават богатството на целия свят! Затова нека се засрамят! Защото щом сърцето им е затворено за малкото, и са се показали недостойни за Божията любов, какво ли биха направили, ако се искаше повече, ако трябваше да умрат за ближния си?“