Едва ли можем с увереност да припишем тези думи („затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си…“) на самия Адам, тъй като той, като родоначалник на човечеството, не е познавал родители и не е имал нито нужда, нито възможност да говори за тях.

С оглед на това, по-основателно е тези думи да се припишат или на Моисей — като законодател на брачния съюз сред евреите (Изх. 21:1–11; Втор. 21:11–17; 24:1–5) и автор на книгата Битие — или, още по-добре, на самия Бог, както свидетелства и Иисус Христос (Мат. 19:5), Който, цитирайки този стих, утвърждава божественото установление на брака и дава на тези думи вечна сила като основоположение на брачния съюз за всички времена.

Заложената в тези думи мисъл, от една страна, свидетелства за богоустановения характер на брака, а от друга – прогласява два негови основни закона: единството („ще бъдат една плът“) и неразривността („което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“) — както самото Свещено Писание тълкува (Мат. 19:4–5; Мал. 2:14–15; 1 Кор. 6:16; Еф. 5:31 и др.).

„И ще се прилепи към жена си; и ще бъдат [двамата] една плът.“ 

Думата „прилепи се“ в еврейския оригинал е изразена с глагола דָּבַק (дава́к), който означава „да се слее“, „да се прилепи“, „да се асимилира“, „да стане едно с нещо“ (срв. Втор. 10:20; 3 Цар. 11:2). Затова този израз сочи не само и не толкова физическа връзка, колкото дълбоко духовно и нравствено единение, при което мъжът и жената вече не са две отделни личности, а една обща – в намерения, ценности, живот.

Това духовно-нравствено сливане на съпрузите в Писанието и в учението на Отците на Църквата е образ на съюза между Христос и Църквата (срв. Еф. 5:30–31). Свети Йоан Златоуст, Августин и други отци подчертават, че именно тази връзка – любов, съгласие, преданост и жертвено единство – е истинската същност на брака, и че той е тържествено установен от Бога като икона на Божествената любов.