„Иисус бе воден от Духа в пустинята в продължение на четиридесет дни, бидейки изкушаван от дявола“ (Лука 4:1–2). Тук изразът „бе воден“ не означава просто движение или насочване, а по-скоро това, че Той пребиваваше там, намираше се там. И така, Той бе в пустинята „в Духа“, тоест духовно, в състояние на съзерцание и молитва. Постеше, без да дава нищо на тялото, за да удовлетвори телесната нужда.

Може някой веднага да попита: „Каква вреда имаше Иисус от пребиваването Си в градовете? И каква полза търсеше, като пребиваваше в пустинята, след като не се нуждаеше от нищо? Защо постеше и защо Му беше необходимо да се труди?“ Мислещият така не разбира каква полза произтича от всичко това. А ние признаваме поста за велика помощ – чрез него умъртвяваме наслаждението, покоряваме закона на греха, действащ в нашите членове, и отсичаме поривите към удовлетворяване на плътта.

Но защо беше нужен пост на Христос? Та нали Той е Онзи, чрез Когото Отец уби греха в плътта. Знаейки това, божественият Павел написа: „ което законът не можеше да извърши, понеже беше безсилен поради плътта, Бог извърши, като изпрати Своя Син в плът, подобна на плътта на греха, да се принесе в жертва за грях, и Той осъди греха в плътта, та оправданието, изисквано от закона, да се изпълни в нас, които живеем не по плът, а по дух.“ (Рим. 8:3–4). Той умъртви и в нас, презрените, плътските движения и обезсили греха.

Какъв пост можеше да бъде нужен на Този, Който извърши това? Той е свят, невинен, пречист, непорочен и не може да претърпи дори най-малка промяна.

Коментари върху Евангелието от Лука