Първите три стиха от втората глава по своето съдържание изцяло се свързват с предходната глава, като представляват естествено завършване на изложената в нея история за сътворението на света.

“Така бидоха свършени небето и земята”, тоест, делото по сътворението на цялата вселена беше завършено, изпълнено докрай.

“и цялото им воинство”, тоест, „воинството на небето“ и „воинството на земята“.

Първият израз (войнството на небето) е доста често срещан в Библията и служи като обозначение или за ангелите, обкръжаващи небесния престол на Бога Вседържител – очевидно по аналогия с охраната около трона на земните владетели (Нав. 5:14; 3Цар. 22:19), или пък за звездите, които блестят по небесния свод и със своя ред и точност напомнят стройни редици от войска (Втор. 4:19, 17:3; 4Цар. 17:16; Ис. 40:26; Иер. 8:2; Дан. 8:10 и др.).

Изразът „воинство на земята“ повече не се среща в Писанието, макар че известна аналогия може да се открие в книгата на Неемия (Неем. 9:6) и при пророка Исаия (Ис. 34:1), където става дума за висшите представители на земята – тоест, хората и животните.

Така под „воинството на небето и земята“ се разбира всичко онова, което е най-висше и най-прекрасно в съответната област – небесната и земната – и което следователно служи като украшение за всяка от тях. Именно тази последна мисъл е прекрасно изразена в гръцкия превод на Библията (Септуагинта – LXX) и в латинския превод, където еврейската дума zeba (воинство) е предадена със съответните ѝ синоними: κόσμος и ornatus, които означават „украшение“.