А когато ние, удостоени да бъдем храм на Бога, внезапно се превръщаме в гробове, които вместо благоухание съдържат зловоние, това е най-голямото бедствие. Да бъдеш гроб ти, в когото е живял Христос, в когото е действал Светият Дух, в когото са се извършили толкова тайнства – наистина какво нещастие е това!

Какъв плач и ридание заслужава това, когато членовете Христови се превръщат в гроб, пълен с нечистота!

Помисли си: как си се родил, с какво си бил удостоен, каква дреха си получил, как си бил направен храм – нетленен, прекрасен, украсен не със злато или бисери, а със Светия Дух, Който е несравнимо по-ценен от всичко друго.

Помисли още: в града не позволяват дори един гроб с мъртвец да остане вътре. Затова и ти не можеш да влезеш в горния град (небесния Йерусалим). Ако това е забранено тук, то още повече там.

Или, по-добре: дори тук, ако някой би започнал да носи мъртво тяло със себе си, всички биха му се смели и отбягвали от него. Кажи ми, ако някой навсякъде влачи мъртвец със себе си, няма ли всички да се отвратят и да избягат от него?

Така трябва да разсъждаваш и за себе си. Защото ти носиш нещо още по-ужасно – душа, умъртвена от греховете, душа, предадена на разложение.

Кой ще се смили над такъв човек? Ако ти сам не жалиш душата си, ще има ли някой друг, който да съжали човек, който сам е станал най-страшен и гибелен враг на самия себе си?

Беседи върху евангелието от Матей, 73