Макар че тези велики светила не са назовани тук по име, от целия контекст на повествованието, както и от съответните библейски паралели (Пс. 103:19; Пс. 73:16; Пс. 135:7–9; Пс. 148:3–5; Йер. 31:35), съвсем ясно е, че става дума за Слънцето и Луната.

Ако подобно наименование е напълно оправдано от научна гледна точка по отношение на Слънцето – като астрономически център на цялата слънчева система, то по отношение на Луната то не издържа научна критика, тъй като според точните данни на астрономията Луната представлява една от сравнително малките планети (по-точно спътник), която дори е значително по-малка от Земята.

Тук имаме още едно доказателство, че Библията не излага научни твърдения, а говори на езика на човешките синове — т.е. на езика на всекидневното мислене, основано на непосредствени сетивни възприятия, от гледна точка на които Слънцето и Луната наистина изглеждат като най-големите тела на небесния свод.

“и звездите”. Под общото наименование „звезди“ тук се разбират всички онези милиони други светове, които, бидейки отдалечени от нашата Земя на огромни разстояния, се представят на невъоръженото ни око просто като малки светещи точки, разпръснати по целия небосвод.

Не е случайно, че съзерцанието на величествения небесен свод е трогвало и вдъхновявало мнозина от библейските писатели от Стария Завет към възхвала на премъдростта и благостта на Твореца (Пс. 8:3–4, 18:1–6; Йов 38:31–33; Ис. 40:21–22, Ис. 25–26, Ис. 51:13, Ис. 66:1–2; Йер. 33:22; Откр. 5:8 и др.).