Евангелският закон е безусловно съвършен, но отношението на хората към този съвършен закон може да стане подобно на отношението на юдеите към Моисеевия закон.

Именно от такова погрешно отношение към евангелския закон предупреждава св. апостол Яков в стихове 26–27.

В стих 26, както и по-късно в Иак. 3:1–8, той се изправя срещу греховете на езика, особено срещу страстта към учителство. Този порок очевидно бил широко разпространен както в юдейската среда по времето на апостола, така и в ранните юдео-християнски общности.

„Според юдейските разбирания, за благочестив се смята онзи, който проявява вярност в делата си, защото такъв човек изглежда отделен от тълпата. Юдеите, изпълнявайки до най-малки подробности разпоредбите на закона, мислели високо за себе си и вярвали, че цялото благочестие пред Бога се състои именно в това. Заемайки се изцяло с външното изпълнение на предписанията, те мечтаели чрез него да придобият блаженство… За да ги предпази от тази заблуда, апостолът дава настоящото наставление. Като споменава за изпълнителя на делото и го нарича блажен, той веднага изправя грешката, която възниква у мнозина при изпълнението на закона“ (блаж. Теофилакт).

Така, според апостола, е възможно да има празно (μάταιος), нищожно и безплодно благочестие – както при спазването на Моисеевия закон, така и при следването на съвършения Христов закон.

Именно от тази опасност на показното благочестие предупреждава апостол Яков в този стих.