„ще му дам“. Христос отклонява мисълта на самарянката от обикновената вода към духовната вода. Защо да говори дълго за тази обикновена вода, която не може трайно да насити човека? Дори това да е изворна вода, бликаща от земята, след като я изпие, човек пак ще ожаднее. Не, има друг вид вода, която ще утоли жаждата на човека завинаги. Тази вода може да бъде дадена само от Христос и при това не сега („ще дам“ – бъд. време). И не само, че тази нова вода завинаги ще утоли жаждата у човека: тя самата ще стане в човека извор, чията вода ще се влее във вечния живот.

Тук Христос очевидно говори за благодатта на Светия Дух, която ще се дава на вярващите в Христос заради Неговите спасителни заслуги. Тази благодат няма да остане в сърцето на вярващия като мъртво богатство, а ще започне да нараства все повече и повече и, накрая, ще потече като пълноводна река към широкото море, във вечния живот. Тук, на земята, този поток на благодатта се налага да тече за кратко – той, така да се каже, сам се стреми към по-широкия простор на Небесното Царство.