Но дейността на Йоан вече отивала към края си, докато Христос едва започвал Своята. Затова, гледайки към близкото бъдеще, Той говори само за отношението на еврейските равини към Него. Това отношение едва ли ще бъде доброжелателно. Те не вярват на Христос даже сега, когато Той им говори за земното (τὰ ἐπίγεια), т. е. за Царството Божие, как то се проявява в земните отношения. Под „земни неща” Христос е могъл да разбира тук всичко онова, което досега (в глави 2 и 3) Той е казал за храма и богослужението, за покаянието и вярата, за водното кръщение и възраждането. Могат ли равините с вяра да приемат Неговото учение за „небесните неща” (τὰ ἐπουράνια)? Тук Христос има предвид висшата, небесна страна на Царството Божие, за която Той не би могъл да не каже след време на Своите слушатели: иначе Неговото учение би останало непълно, и затова само наполовина истинско. Но хора като Никодим едва ли биха се доверили на свидетелството на Христос по такива въпроси, надвишаващи тяхното разбиране и които не могат да бъдат проверени по пътя на опита.