Това е завършекът на речите от глави 15 и 16 (глава 14 има свое специално заключение в 31 стих). По тази причина Господ произнесъл допълнителните речи в глави 15 – 16, за да имат апостолите „мир в Него“, т.е. мира, който Той има и с който отива към страданията (срв. Иоан 14:27). И този мир трябва да се основава и при апостолите на същото, както и в Христос, а именно че Христос е сигурен в Своята победа над враждебния на Него свят, който вече, може да се каже, лежи в нозете Му като победен (срв. Иоан. 13:31). По същия начин учениците трябва да черпят сили от мисълта за победата на своя Учител, за да издържат на предстоящите изпитания (срв. стих 21).
Някои от съвременните екзегети считат глави 15 и 16 за вмъкнати от по-късен автор. Главното основание за това мнение е, че в Иоан 14:31 Господ приканва апостолите да „станат и си идат” от горницата, признавайки по този начин прощалната беседа за завършена. Но критиците напразно се смущават от това обстоятелство. Както и по-горе беше казано (вж. тълкуванието към Иоан 14:31), Господ е можел да продължи Своя разговор с учениците, виждайки, че те не са в състояние да последват Неговата покана, не могат поради голямата си скръб да се вдигнат от своите места.
По същия начин и другото основание, на което се позовават критиците, не признаващи автентичността на тези глави, не е убедително. И по-точно те казват, че тези глави отчасти повтарят това, което вече е известно от Иоан 13:31 – Иоан 14:31 (Хейтмюлер). Но какво чудно има в това, че Господ, утешавайки Своите ученици, повтаря понякога едни и същи мисли? Очевидно е, че те са имали нужда от такова повторение, защото не са си изяснили достатъчно ясно нещата от първия път.